Изпитанията, които носим със себе си

    изпитания

    Случвало ли ви се е да се страхувате, но да не знаете от какво? Да чувствате до мозъка на костите си, че нещо изобщо не е наред, обаче да не знаете какво точно?

    На мен ми се е случвало. Изпитвам това чувство, откакто се помня. Когато бях в основното училище, се притеснявах ужасно, когато имахме планирана тренировка за пожарна безопасност. Не беше звукът, всъщност, не ми беше проблем, ако не знаех, че ще има такава тренировка. Притеснявах се, когато знаех, че ще има. Няма много смисъл в това, но знаейки това, което сега знам за себе си, осъзнавам, че бях първокласничка с изключително безпокойство. Преструвах се на болна, за да може мама да дойде да ме вземе преди тренировката по пожарна безопасност. Не успявах да ѝ обясня какво ме притеснява относно знанието, че ще има тренировка по пожарна безопасност. Не можех да обясня чувствата си с думи. Не можех да обясня завладяващата ума ми паника, че нещо ужасно ще се случи.

    Обаче не бяха само тренировките по пожарна безопасност. Притеснявах се за абсолютно всичко. Бях майстор на прекаленото обмисляне. Хората ми казваха да спра да се притеснявам, но не можех.

    Моята ръководителка на младежите в Църквата ни каза, че можем да контролираме мислите си. Не за пръв път чувах това, но бе първият път, когато осъзнах, че не мога да контролирам безпокойството си. Чувствах се съкрушена и засрамена, тъй като независимо от усилията ми, непрестанно потъвах в мрачни мисли. Бях изцяло подвластна на милостта на злобното човече, което контролираше ума ми. Знаех, че това не е нормално, но не знаех какво да направя. Затова не правех нищо.

    Гимназиалните ми години бяха като цикъл от мислени водовъртежи, които заобикаляха моето усещане за самоуважение, перфекционизъм и несигурност. Не можех да продължавам така. Имах късмет да съм заобиколена от хора, които ме измъкваха от мрака в най-лошите ми моменти.

    Докато отслужвах мисия, безпокойството се появяваше и изчезваше, когато си пожелае. Имаше дни, когато бях засмуквана от твърде познатия водовъртеж от съмнения в себе си. Цялата активност по време на мисията направи много лесно за мен да пренебрегвам всичко, което се случваше в мен. После, когато се върнах у дома, бях много зле. Мислех, че причината е проблемът ми със самоуважението, но това бе само симптом на друг проблем.

    Последната ми година в университета изпитвах най-силно безпокойство. В ума ми сякаш някой постоянно бе сложил вилица в мелачката за боклук на мивката. Не можех да се отърва от постоянния шум и дискомфорта да съм в собствения ми ум. Един ден се наложи да си тръгна от събранията в Църквата и да се прибера у дома. Не знаех защо, но просто не можех да остана там. Трябваше да се измъкна. Чувствах, че каквото и да правя, не мога да изключа ума си. Започнах да правя някои неща, които бяха самоунищожителни. Те бяха дребни, но не харесвах посоката, в която ме отвеждаха тези навици. Говорих със своя епископ и той предложи да се срещна с терапевт, защото видя това, което аз не можех: Аз търсех контрол все в грешни посоки.

    Започнах да се срещам с терапевт и той ми помогна да се изправя пред безпокойството си. Най-много ми хареса, че той ми каза, че безпокойството е част от реакцията „борба или бягство“, която е важна част от това да сме хора, но за съжаление, моят ум не може да различи контролна работа в училище от мечка. Открих, че наистина ми помага да кажа на някого, на когото имам доверие: „Изпитвам безпокойство, тъй като . . .“. Повечето пъти човекът, на когото се доверявах, бе моята майка. В началото ми бе трудно да ѝ кажа за безпокойството ми, защото когато бях по-малка, ако кажех на хората какво ме безпокои, те ми казваха, да не се безпокоя толкова. Обаче умът ми не се освобождаваше от безпокойството, което обикновено ги караше да се дразнят. Мислех си: „Не се опитвам да затруднявам другите. Но и не искам да върша това, което върша!“. За щастие, мама никога не ме пренебрегваше. Тя проявяваше голямо разбиране и ми разказваше за безпокойството си след раждане. Това ме караше да се чувствам по-добре и не толкова сама.

    Тревожният ми ум е част от мен. Имам голям напредък, но все още има дни, когато ми е трудно да дишам и умът ми не може да се успокои. Само преди няколко седмици бях в супермаркета и се почувствах сякаш или трябва да седна на пода и да плача, или да изляза незабавно навън. Вероятно и в бъдеще ще имам пристъпи на паника. Докато бях на мисия, чух цитат от една реч, който ме впечатли: „Братя и сестри, . . . признавайте и се изправяйте пред вашите слабости, но не се парализирайте от тях, защото някои от тях ще бъдат с вас през целия ви земен път“. В този момент разбрах, че най-големите ми трудности – безпокойство, перфекционизъм, съмнения в себе си – ще бъдат част от мен през целия ми живот. Не мога да избягам от тях или да ги заровя дълбоко в себе си. Трябва да се изправям пред тях или ще ме изядат жива.

    Твърде често се съсредоточаваме върху това да преодоляваме изпитания, а не върху вероятността те да останат с нас. През живота ни ще има отминаващи периоди с изпитания, но най-големите трудности в живота ни вероятно ще останат с нас до края. Трябва да се научим да носим тези товари и да живеем с тях, вместо да си мечтаем един ден те да изчезнат.

    В един от най-трудните ми моменти прочетох речта на старейшина Джефри Р. Холанд „Като счупен съд“. Почувствах се толкова зле, но прочитането ѝ ме утеши по един необикновен начин:

    „Търсейки мир и разбиране относно тези трудни въпроси, е изключително важно да запомним, че ние живеем — и сме избрали да живеем — в един паднал свят, където, поради Божиите цели, нашето следване на божествеността ще бъде изпитвано отново и отново“ (добавено подчертаване).

    Напомнено ми бе, че съм избрала да живея в един несъвършен свят като несъвършен човек. Преди да дойда на земята съм избрала да бъда изпитвана. Има сила в знанието, че този непознат, несъвършен живот е мой избор. Старейшина Холанд продължава:

    „В Божия план най-утешаващото е обещаният Спасител, Изкупител, Който, чрез нашата вяра в Него, ще ни вдигне славно над тези изпитания, дори ако цената за това, както за Отца, така и за (изпратения от Него) Син, да е необхватна за нас. Единствено оценяването на тази божествена любов ще направи нашето страдание първо – поносимо, след това – разбираемо, и накрая – изкупващо“.

    Тук сме на земята, за да разберем колко се нуждаем от Единението на Исус заради всички неща, които ни съкрушават.

    Макар и да не знаем какво е било изпитанието на апостол Павел, знаем, че е било постоянно. Подобно на мен, Павел се е молил на Господ да премахне проблема, но когато Той не го направил, Павел трябвало да се научи да се справя с него. Той пише:

    „Даде ми се трън в плътта. . . .

    Затова три пъти се молих на Господа да се отмахне от мен;

    и Той ми каза: Доволно ти е Моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена. И така, с преголяма радост по-добре ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила.

    Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“ (2 Коринтяните 12:7–10).

    Някои от нашите изпитания никога няма да ни напуснат през този живот и това е нормално, защото могат да ни направят по-подобни на нашия Спасител. Като се учим търпеливо да се справяме с тях и да изпитваме състрадание към себе си и към другите, можем да се превръщаме в най-доброто, на което сме способни.

    Когато имам трудни моменти – моменти, когато нямам търпение или състрадание към себе си – полагам всички усилия да разчитам на Небесния Отец. Често търся разбиране или потвърждение за това, което изпитвам. Многократно съм размишлявала над следните слова на Исайя: „Твоите стени са винаги пред Мене“ (Исайя 49:16).

    Небесният Отец знае за моите трудности. Той вижда колко ми е трудно да чувствам, че мислите ми всъщност не са мои. Също както знам, че Той е плакал с мен, знам, че Той е с мен в моментите, когато не мога да дишам и съм толкова уплашена, без да знам защо. Винаги съм се надявала, че ще преодолея безпокойството, но вместо това Небесният Отец ми дава мир в моментите на силно безпокойство.


    Илайша Ренсъм живее в Портланд, щата Орегон и следва магистратура по градско планиране. Тя е отслужила мисия за Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни в Пиура, Перу. През свободното си време Илайша обича да гледа Great British Bake Off, да яде такос и да попълва кръстословицата на New York Times, като това може да са отделни или съчетани дейности.