Втората голяма заповед
Запитват Исус Христос: „Учителю, коя е голямата заповед в закона? А Той му рече: „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тая: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“. На тия две заповеди стоят целият закон и пророците“. (Матея 22: 36-40)
Трудно е да се каже нещо ново относно тези две основни заповеди. Още по-трудно е да се каже нещо кратко относно тези заповеди. Същевременно е дори още по-нужно да развием собственото си разбиране за нещата, които са толкова важни за нас. И е по-добре да направим това в смисъла на думата „разбиране“, както е обяснено в Ръководство към Писанията: „Придобиване на знание или проникновение в значението на някоя истина, включително и приложението й в живота“. (Ръководството към Писанията, „Разбиране“). Като прилагаме в живота си евангелските истини, можем да придобием свидетелство за тяхната истинност. (Иоана 7:17). И също по този начин може да изпълним целта, за която те са ни дадени — да придобием цялостно обръщане в сърцето и да се завърнем при нашия Създател.
Не само Спасителят ни е дал заповедта: „Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго“ (Иоана 13:34), но Той също така ни дава съвършен пример и чрез живота Си, и чрез смъртта Си: „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си (Иоана 15:13)“. Фактът, че ни е даден съвършен пример, не означава, че той е недостижим. Процесът на напредване към това съвършенство рядко се осъществява чрез велики и отдадени действия, по-често се осъществява чрез малки и последователни стъпки. Не е нужно всеки от нас да бъде разпънат на кръста, а да изразяваме искрената си любов към другите всеки ден. В крайна сметка, има много други възможности да правим това, не само в Гетсимански градини и на Лобни места.
Неспазването на тези заповеди е довело света до състояние на раздори, в което състояние го виждаме сега. Но каква конкретна роля имаме ние в това, което се случва около нас? Личната ни отговорност започва с нас. Първо, трябва да въдворим ред в живота си — по отношение на взаимоотношението ни с Бог, със себе си и с другите.
Правилното отношение към другите започва с правилната преценка. Намирането на недостатъци в другите е лесно — никой не е съвършен. Още повече, ние имаме склонността да забелязваме недостатъците, които са ни познати (иначе не бихме ги разпознали). Следователно, често пъти заклеймяването на другите означава да обвиняваме себе си за същото нещо (Римляните 2:1). Шекспир се счита за авторът на следната мисъл: „Въздържай се да съдиш, защото всички ние сме грешници“. А ако не можем да кажем нещо добро, винаги е по-добре да замълчим.
Но какво трябва да правим, когато въпреки нашето познание и желание, не се отнасяме към другите така, както бихме искали? К.С. Луис дава мъдрия си съвет: „Не си губете времето да се питате дали „обичате“ ближния си; постъпвайте така, сякаш го обичате. Веднага щом направим това, откриваме една от големите тайни. Когато постъпвате така, сякаш обичате някой човек, скоро започвате да го обичате“. (К.С. Луис, „Mere Christianity“)
Думата „обичам“ е глагол. Следователно, обичта се изразява чрез действие. Исус подчертава важността на втората заповед като ни показва, че изпълнението ни е критерий, който определя нашето място в бъдеще. Той ни дава и пример как да я спазваме с точност: „Дойдете вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте… Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили“ (Матея 25:34-40; Мосия 2:17). Следователно, можем без преувеличение да кажем, че нашето щастие, подобно на спасението ни, зависи от това как се отнасяме към другите хора: „Има закон, безвъзвратно постановен в небесата още преди основаването на този свят, на който са основани всички благословии. И когато получаваме каквато и да е благословия от Бога, това е чрез подчинение на онзи закон, на който тя се основава“. (У. и З. 130:20-21, 1 Коринтяните 13: 1-3).
Доста лесно е да сме прави в моментите, когато се контролираме и всичко е наред. Но настоящото ни ниво на развитие си личи по-добре в критични ситуации — когато сме имаме трудности и се чувстваме объркани или раздразнени. А ако въпреки всичко открием подобрение в себе си, което характеризира милосърдието, което „дълго търпи и е любезно, и не завижда, не се възгордява, не търси своето си, не се дразни лесно, не мисли зло и не се радва на беззаконието, а се радва на истината, понася всичко, вярва на всичко, надява се на всичко и устоява на всичко“ (Мороний 7:45), тогава можем да предположим, че действително доближаваме стандарта, постановен от Спасителя.
Бог не дава заповед, освен ако не подготви начин, за да бъде изпълнена тя, особено що се отнася до толкова важна заповед. Затова, ако се стремим да получаваме Неговата помощ при смекчаване на сърцата ни с искрено сърце и истинско намерение, за да можем да развием любовта си към другите (Мороний 7:48), определено ще получим и двете благословии.